Кафява мечка /Ursus arctos/

До края на XIX в. е обитавала всички планини и в Лудогорието. След 30-те години на XX в. се запазва само в Централна Стара планина и Рило-Родопския масив.

Типични местообитания на вида са иглолистни и широколистни гори обикновено над 600–1000 m н. в., субалпийски храсталаци, скални масиви и ждрела.

Женските са полово зрели на 3–4 години, мъжките на 5–6. Разгонването е най-често през май–юни. Женската ражда веднъж на 2–3 години главно в пещери, често около горната граница на гората. У нас задължителна летаргия имат само бременните женски.

Отрицателно действащи фактори върху вида са изолираност на двете метапопулации; засилено бракониерство; урбанизация в планините; безпокойство; изсичане на стари естествени гори; подхранване (променя екологията и поведението на мечките); късен матуритет и висока смъртност до 3-годишна възраст (до 85 %).

Среща се в Северна Америка, Палеарктична Азия, Северна и Източна Европа, Карпатите. Балканският полуостров и няколко района в Испания и Италия се обитават от генетично обособена, реликтна, плейстоценска популация.

Европейски вълк /Canis lupus/

В началото на XX в. се среща в цялата страна. През 1965-1975 г. остават само 110-130 индивида. в 5 гранични зони. През 80-те години започва експанзия, заради забраната на тровенето на хищници и увеличаването на дивите копитни; численост – 600–700 животни. През размножителния период обитава планините, частично Североизточна България. Есента и до средата на зимата слиза и в равнините.

Характерните местообитания на вида са трудно достъпни планински райони с гори, храсталаци, скали, ждрела, ливади.

Моногамен вид. Размножават се само доминиращите двойки. Разгонване – януари–февруари. Малките, средно 4-6, се раждат през април. През септември семейството (5–8 вълка) се събира за есенно-зимен лов. Основна плячка на вида са диви копитни, овце, мърша, кучета, кози, магарета и др.

Отрицателно действащите фактори върху вида са целогодишен лов, намаляване на хранителната база, конкуренция и хибридизация със скитащи кучета.

Среща се в Северна Америка, Азия, Северна, Източна, Южна, и частично Централна Европа.

Видра /Lutra lutra/

До 30-те години на XX в. се среща почти навсякъде; численост 4–5000 индивида, но през 50-те намалява застрашително. През периода 1970–1990 г. увеличава числеността си на 800–1400 индивида. Среща се в равнините, по морското крайбрежие и в планините.

Характерните за вида местообитания са естествени речни течения и затворени водоеми с дължина поне 15–20 km: със старици и изобилна крайбрежна растителност – лонгози, елшаци и тръстики (ниски брегове), разнообразна рибна фауна и минимум маса от 40 kg/hа, изобилие от раци, жаби, гръбначни, мекотели.

Участъкът на мъжкия може да припокрива този на 1 или повече женски [4, 7, 9, 10]. Бърлогите са в корените на крайбрежни дървета. Малките (2–4) се раждат през март–август (Анкета, 1989) и следват майка си година.

Отрицателно действащите фактори върху вида са диги и корекции на реки, замърсяване на водите, намаляване на рибата, пресушаване на блата, изсичане на дървесна и храстова крайбрежна растителност. Водно строителство, баластриери, бракониерство, инциденти с МПС, улавяне в рибарски мрежи, жертва на скитащи кучета, безпокойство, лятно-есенни пресъхвания на реки.

Видрата обитава по-голямата част от Евразия и Атласките планини.

Дива коза /Rupicapra rupicapra/

В миналото е обитавала Стара планина, Средна гора, Витоша и Рило-Родопския масив. От края на XIX в. до 30-те години на XX в. застрашително намалява, изчезва от Средна гора и Витоша.

Характерните местообитания на вида са стръмни скалисти склонове, гори и високопланинската безлесна зона.

Разгонването в Стара планина е октомври–ноември, в Пирин – ноември–средата на декември. Повечето женски започват да се размножават през третата година, а мъжките през четвъртата и петата. Бременността е 160–175 дни; най-често ражда 1 малко. През лятото и ранната есен стадата на женските достигат 40–50 животни. Храни се през деня.

Отрицателно действащите фактори върху вида са хибридизацията с животни от доминантния подвид, внесени през 1977-1978 г. в Родопите.

Вероятно е хибридна и формиращата се във Витоша популация от животни от Родопите. Изолацията на субпопулациите, силното бракониерство, намаляването на територията на обитаване, урбанизацията, безпокойството от туризма и глутниците подивели кучета.

Видът е реликт от ледниково време със 7 подвида в Алпите, Карпатите, Кавказ, Мала Азия и Балканския полуостров.

Лалугер /Spermophilus citellus//

Среща се в цялата страна, в планините до 2500 m н.в. Съвременните данни показват съществен спад в числеността и/или намаляване на заселената площ и изчезването му в отделни локалитети.

Характерните местообитания за вида са необработваеми земи (пасища, ливади и др.), покрити с ниска тревиста растителност, върху еднородни, слабо уплътнени водопропускливи почви. Не заселва обработваеми площи, макар да навлиза в тях за хранене.

Наземен вид с дневна активност. Образува вътрепопулационни локални групировки („колонии“). Годишният жизнен цикъл е с ясно изразена периодичност: зимен сън (хибернация), събуждане и чифтосване, бременност и лактация, подготовка за зимен сън. Размножава се веднъж годишно. Женските раждат до 7 малки, рядко до 9. Храни се със зелени части на тревисти растения, луковици, семена, насекоми и рядко гръбначни животни. Заема важно място в екосистемите, като хранителен ресурс на всички дневни грабливи птици и хищни бозайници.

Отрицателно действащите фактори върху вида са разораване на целинни земи и създаване на големи масиви орни площи, застрояване, залесяване, пряко преследване, сукцесионни промени в местообитанията вследствие на намаляване на пасищното скотовъдство и най-вече на овцевъдството.

Среща се на Балкански полуостров, Средна Европа (Панонски басейн), изолирани популации в Молдавия, Украйна, Германия (изчезнал), Полша (изчезнал).

Пъстър пор /Vormela peregusna/

Обитава мозаечно равнините, котловинните полета, безлесни терени в полупланински райони. По-често се среща в Североизточна и Югоизточна България и във високите полета на Западна България.

Характерните местообитания на вида са ливади, пасища, каменисти терени, пустеещи земи, включително по речни долини, суходолия, каньони. Предпочитани са местата с едри колониални гризачи.

Слабо изучен вид. Разгонване – основно април–юни; бременност – 8–11 месеца, като ражда средно 4–5 малки от януари до май. Женските стават зрели на 3 месеца, мъжките на 1 година. Основна плячка – лалугери, хомяци, слепи кучета, мишевидни гризачи, рядко жаби, влечуги, мекотели.

Отрицателно действащите фактори върху вида са превръщане на ливади и пасища в орни земи, интензивното земеделие (блокове с монокултури, унищожаване на синурите, използване на пестициди и на изкуствени торове), намаляване на числеността на основната плячка, фрагментиране на местообитанията от транспортните коридори и инцидентите по пътищата, бракониерство.

От степите и пустините на Предна и Централна Азия, включително Монголия и Северозападен Китай до централната и източната част на Балканския полуостров, където обитава европейският V. peregusna peregusna Подвидът е изчезнал от Унгария и Молдова и оцелял в източна малобройна популация в Югоизточна Румъния, Югоизточна Украйна и Южна Русия.